Една от най-зрелищните премиери на тазгодишния филмов фестивал в Кан беше, не е изненадващо, най-новият филм на кинематографичния басист Уес Андерсън - майсторът на съвременните филмови калейдоскопи. Неговите произведения, богати на детайли и цветове, отдавна са се превърнали в собствен визуален жанр, съшит като колекция от модния подиум на моден дизайнер, допълнена със собствен брандбук.
„Финикийската схема“ не е изключение. Въпреки че този път Андерсън е създал динамичен шпионски трилър, пълен със заговори за убийства, автомобилни преследвания, ръкопашен бой и световна конспирация, съсредоточена около могъщ индустриалец и милиардер, изигран от Бенисио дел Торо, в основата му лежи вечната тема на режисьора - красотата и подобната на сън визия за отминала епоха.
„Отправната точка беше опитът да си представим нещо за онези европейски магнати от 1950-те години на миналия век, като Аристотел Онасис или Ставрос Ниархос“, обясни Андерсън по време на фестивала. Тази идея роди най-новото му творение, визуално богато и стилистично безупречно както винаги. Елегантната следвоенна европейска епоха – с нейните бляскави курорти, гръцки милиардери, яхти, частни самолети и отчетливо строг блясък – се вписва безпроблемно във вселената на Андерсън. Гледането на филма е като прелистване на страниците на Vogue, Wallpaper или Architectural Digest. Както винаги, работата на режисьора е по-малко историческа реконструкция, отколкото внимателно оркестрирана фантазия. Именно това въображаемо измерение отличава истинския автор от обикновения стилист.
Неповторимата естетика на Андерсън – специфична палитра, внимание към текстурата и винтидж детайлите – резонира далеч отвъд екрана. Тя се е превърнала в източник на вдъхновение не само за публиката, но и за музеите и модните къщи. Тази година парижката Синематека е домакин на първата мащабна ретроспектива, посветена на ликуващото творчество на Андерсън. Изложбата изследва неговата естетическа вселена, прецизния сценографски дизайн, любовта към живата картина, симетрията и графичната композиция. Тя представя творческия метод на режисьора – освободен от холивудските маркетингови формули – и включва емблематични костюми, много от които са проектирани от носителката на Оскар Милена Канонеро, полароидни снимки, анотирани сценарии, ръчно рисувани скици, сценарии и производствени тетрадки, запазени от самия Андерсън. Изложбата е организирана в сътрудничество с Лондонския музей на дизайна, като допълнително размива границите между киното и дизайна.
Преди това в миланската фондация „Prada“ се проведе голяма изложба на тема Уес Андерсън, която доближи режисьора още повече до света на модата. Преди две години предишният му филм „Град на астероидите“ също имаше премиера в Кан, последвана от специална изложба в италианската фондация, озаглавена „Град на астероидите на Уес Андерсън: Изложба“. За пореден път всичко се събра: ретро американската естетика, костюмите, реквизита, енергията, вдъхновена от Бродуей, и научнофантастичните вибрации от средата на века и... Скарлет Йохансон. Тя участва и в двата филма и в много отношения се превърна в новата муза на Андерсън. Тя е и дългогодишната муза на Prada. Тази година тя зашемети червения килим в Кан с бледосиня рокля без презрамки на Prada, чийто силует и драпировката напомнят за роклята на принцеса Даяна от Кан през 1987 г., вдъхновена от емблематичния гардероб на Грейс Кели в „Да хванеш крадец“ (1955), друга класика в Кан.
Връзката между Прада и Уес Андерсън е изградена в продължение на много години, основана на споделени ценности: елегантност, изразителност, визуално разказване на истории. Неговата естетика – с пастелните си нюанси, хиперстилизирани силуети и театрална пространствена логика – е проникнала в бутиковите дизайни на Прада, като например в „Гранд хотел Будапеща“ и сезонните колекции. Андерсън е не само редовен участник в модни ревюта, но и творчески дух зад кулисите, тих законодател на тенденциите, чийто визуален език е станал присъщ на съвременното модно въображение. Неговата палитра от ярки и наситени цветове – розовите и лилавите в „Гранд хотел Будапеща“ – неговите симетрично композирани образи и нотка леко винтидж ексцентричност определят „андерсоновата“ естетика, която се е превърнала в моден феномен и резонира перфектно с духа на Прада. Преди всичко той е близък и лоялен приятел на Миуча Прада, с която споделя отчетлива близост: вкус към нестандартна интелектуална ексцентричност, очарование от униформите и уникално чувство за сдържан романтизъм. Уес и Миуча сякаш споделят нещо подобно в своята ДНК.
Това взаимно възхищение кулминира в реални сътрудничества. През 2013 г. Андерсън режисира елегантния късометражен филм „Castello Cavalcanti“, подкрепен от Prada и написан в съавторство с Роман Копола (син на Франсис Форд Копола, брат на София). Филмът разказва за нещастен италиански състезател (игран от честия сътрудник на Андерсън Джейсън Шварцман), който катастрофира в отдалечено селце и се оказва погълнат от неговите причудливи традиции. С топлите си цветове и носталгия в стил Фелини, филмът излъчва чар на Dolce Vita.
През 2015 г. Прада отново се обръща към Андерсън за вдъхновение, този път го кани да проектира Bar Luce, кафенето в пространството на Fondazione Prada в Милано. Резултатът е жива инсталация - почит към италианското кино от 1950-те и 60-те години на миналия век, преосмислено през очите на Андерсън. „Тук няма перфектни кътчета“, казва той за бара. „Той е проектиран за реалния живот - за пиене, чатене, четене. Макар че лесно би могъл да бъде снимачна площадка на филм, мисля, че е по-добро място за писане на сценарий. Опитах се да проектирам бар, където лично аз бих искал да прекарам една нехудожествена вечер.“
Две години по-късно Андерсън е куратор на „Мумията в ковчег на Шпицмаус и други съкровища“ – изложба във Виенския музей на изкуствата и история, отново в партньорство с Фондация „Прада“. Неговото естетическо любопитство, граничещо с мания, продължава да свързва киното, дизайна и модата по нови и неочаквани начини.
Тази синергия между автори и модни къщи не е уникална, но малцина я правят с панаха на Андерсън. София Копола отдавна си сътрудничи с Louis Vuitton, режисирайки рекламни филми, изпълнени с фина грация. Покойният Дейвид Линч създава енигматични късометражни филми за Dior. Лука Гуаданино („Призови ме с името си“, „Претенденти“), друг кинематографичен стилист, си партнира с Валентино в „Зашеметяващото момиче“, късометражна драма, вдъхновена от колекцията есен/зима 2018 на марката, проектирана от Пиерпаоло Пичоли, чиято премиера беше в Кан през 2019 г.
И все пак, Андерсън се откроява. Страстта му към модата е повече от повърхностна – тя е вплетена в самата тъкан на разказването на истории. В неговите ръце киното се превръща в висша мода, а висшата мода се превръща в кино. Това е наистина съюз, ослепителен като самия червен килим. За него модата не е аксесоар – тя е част от мизансцената. Това е самата история. В работата му костюмите са проектирани да разкрият психологията на героите.
„Той е много популярен режисьор, особено във Франция“, обяснява Матийо Орлеан, куратор на изложбата в Париж. „Публиката перфектно разпознава естетическите му кодове. А освен това е налице и неговата елегантна, почти денди страна, която го прави един от малкото режисьори от неговото поколение, разпознавани на улицата като рок звезда.“
С любезното съдействие на: Филмов фестивал в Кан
Снимка от Joel C Ryan
Текст: Денис Катаев