Имало едно време в Кан: Незабравимите моменти от 78-ия фестивал в Кан

С падането на завесата на Филмовия фестивал в Кан през 2025 г., Кроазет се завръща към ленивия си ритъм - червените килими са навити, светкавиците са приглушени. Но наследството на това 78-мо издание остава, от смели режисьорски визии до блестящи премиери, озарили Ривиерата. Заслужената „Златна палма“ бе присъдена на иранския автор Джафар Панахи за „Това беше просто инцидент“, докато „Сентиментална стойност“ на Йоаким Триер грабна престижната Гран При. Тук HD Fashion разглежда най-големите победители и моментите, които определиха Кан тази година.

Ода на свободата

С мощно завръщане на Кроазет след 22 години, иранският режисьор Джафар Панахи влезе в историята в събота вечер, получавайки „Златна палма“ от Кейт Бланшет за филма „Това беше просто инцидент“. Въпреки че работата му е красила Кан задочно, това бе първата му присъствена поява на фестивала от повече от две десетилетия.

Излизайки на сцената на Гранд театър „Люмиер“, емоционалният Панахи се обърна към публиката с призив за единство и артистична свобода. Режисьор, който отдавна е търпял цензура, лишаване от свобода и забрани за пътуване при авторитарния режим на Иран, той заяви: „Нека оставим всички проблеми, всички различия настрана; най-важното нещо в момента е нашата страна – и свободата на нашата страна.“ Под бурни овации той продължи: „Нека заедно стигнем до онзи момент, в който никой няма да смее да ни казва какво трябва да включим изцяло, какво трябва да кажем, какво не трябва да правим… Киното е общество. Никой няма право да ни казва какво трябва да правим, какво не трябва да правим.“

С тази победа Панахи става единственият жив режисьор, получил най-големите награди на четирите големи европейски фестивала – Локарно, Венеция, Берлин и сега Кан – подвиг, постиган преди това само от Микеланджело Антониони.

Специална награда за чисто кино

„В началото на всеки филм има красиво музикално произведение от Сен-Санс и стълбища – стълбища, издигащи се от дълбините на водата, изкачващи се към небето, където се появяват хиляди звезди“, каза Жулиет Бинош, председател на журито на 78-ия филмов фестивал в Кан, с треперещ от емоция глас. „Понякога в това небе откриваме чудеса. И сред тези чудеса имаше един наистина изключителен филм. Решихме да му дадем специална награда.“ С това тя пристъпи напред, за да връчи лично наградата на китайския режисьор Би Ган.

Специалната награда бе връчена на „Възкресение“, спиращ дъха подвиг на киното – визуално дързък, наративно хипнотичен и почти халюциногенен в своята красота. Вероятно най-смелият филм в конкурса, той преосмисля 20-ти век като фантасмагорично пътешествие през колективната образност на самия филм, от най-ранните му дни до наши дни.

Женският поглед 

Тази година Кан представи забележителна плеяда от жени режисьори, предлагащи истории, едновременно разнообразни и завладяващи. Фестивалът беше открит с „Partir un Jour“, френска романтична комедия на Амели Бонин. Филмът включва певицата и автор на песни Жулиет Армане в ролята на известната готвачка, която внезапно е извикана обратно в дома си от детството, където се свързва отново с бивша любима и е принудена да преосмисли живота си, изборите си и какво означава да си силна жена в днешния свят.

Две страхотни актриси направиха своите режисьорски дебюти: Кристен Стюарт представи лиричния и приказен филм „Хронология на водата“, адаптация на култовия мемоар на Лидия Юкнавич, докато Скарлет Йохансон представи „Елинор Велика“ с участието на неподражаемата Джун Скуиб в тиха и властна главна роля.

Междувременно Дженифър Лорънс изнесе зашеметяваща игра в „Умирай, любов моя“ – емоционално изследване на любовта, болката и лудостта, режисирано от Лин Рамзи. С нарастващото признание на критиката, мнозина вече предричат ​​номинация за „Оскар“ за актрисата и бокс офис успех на филма – MUBI придоби правата за разпространение за изумителните 24 милиона долара.

Но в крайна сметка Надя Мелити грабна наградата за най-добра актриса в Кан за незабравимата си роля във филма на Хафсия Херци „La Petite Dernière“ („Малката сестра“), която я насочи към спорта. Драмата за съзряването проследява най-малката дъщеря на сплотено семейство в парижките предградия, докато тя започва да учи философия в столицата – бавно се дистанцира от корените, традициите и сигурността на семейната любов в търсене на собствената си идентичност.

Накрая, немската режисьорка Маша Шилински се очерта като едно от откритията на фестивала с „Звукът на падането“ – разкошен, обхващащ времето портрет на 20-ти век, разказан през живота на четири поколения жени от едно и също семейство. Филмът бе удостоен с наградата на журито, която сподели с „Сират“ на Оливие Лакс.

Магнетичният завой на Вагнер Моура

Наградата за най-добър актьор отиде при бразилската звезда Вагнер Моура за завладяващото му изпълнение в „Тайният агент“ – филм, който плени Кроазет с почти единодушни похвали. Известен в световен мащаб с ролята си в „Наркос“, Моура тук представя далеч по-загадъчен образ: Марсело, мъж в бягство, обвит в мистерия, избягващ заплаха, която остава на косъм от обсега.

С тиха интензивност и магнетично екранно присъствие, Моура поддържа задушаващо напрежение през целия филм, затвърждавайки клаустрофобичната му атмосфера. „Вагнер Моура е не само изключителен актьор, той е и необикновен човек – обожавам го“, каза режисьорът Клебер Мендонса Фильо, който прие наградата от името на Моура. Актьорът отсъстваше от церемонията. В рядък момент в Кан, Мендонса Фильо напусна сцената и с втора награда – наградата за най-добър режисьор.

Текст: Лидия Агеева